0

Пролетен букет

via Работа с деца със СОП 🙂

0

Опознаване на детето с аутизъм

Днес си припомних една много интересна книга – “Децата аутисти” на Джонатан Леви.

В нея се представя една невероятна система за работа с деца аутисти, от която всички можем да си направим много важни изводи.

Системата се нарича “Son-rise”  и представлява 5- дневен целодневен терапевтичен  курс в приспособен за тази цел комплекс. В работата се включват както семейни терапевти, които обучават родителите на полезни техники, така и родителите самостоятелно.

Опирайки се на познанията от тази книга, ви представям три важни компонента, които са неразделна част от това да разберем детето с аутизъм и нашето собствено отношение малко по-добре.

 

  1. Нещата, които детето прави, но не бихте искали да прави, както и начина , по който реагирате на тях. В графата „Оценка” дайте оценка на това колко шумна /силна/голяма по степен е била реакцията.
Поведение на детето Моята външна реакция Оценка
Удря сестра си Грабнах го и казах „Не!!!” 7

 

  1. Нещата, които детето прави и бихте искали да прави по-често.
Поведение на детето Моята външна реакция Оценка
Играе си кротко с кучето Понякога се усмихвам 2

 

  1. Таблица за зрителният контакт. Детето се наблюдава в продължение на 5 минути, като следите зрителният контакт и отбелязвате броят на погледите „очи в очи”.
Дата Кой играе с детето? Погледи

 

Резултати :

0-5 Проблемът е сериозен и изисква сериозна работа със специалисти и у дома.
6-10 Наистина трябва да се захванете с този проблем .
11-15 Не е зле. Но все още това е приоритет над останалите умения.
15-20 Това означава , че детето поглежда другия в очите 3-4 пъти в минута. Добре е , но не достатъчно.
21-30 Това е добър зрителен контакт. Но дори и този резултат може да се подобри.
31 + Прави сте, зрителният контакт е чудесен!

 

 

След като попълните табличките и разясните сами за себе си настоящото положение, предприемете най-подходящите действия.

Реагирайте максимално адекватно на всяко действие на детето си. Помнете- то цели да предизвика дадена реакция у вас, която му е смешна или разпознава като единствена.Търси вашето внимание. Покажете му, че може да предизвика положителни емоции и реакции чрез действията, които одобрявате.

Следете напредъкът на детето, следете зрителният му контакт и се старайте да използвате различни методи, дори да импровизирате в името на това то да опознае света и правилата в него, да се превърне в пълноценен човек със собствено мнение, способности и интереси.

Таблицата в прегледен вид можете да изтеглите оттук:

Таблица “Нека се опознаем”

 

 

0

Същност на речевото общуване.

Главното в процеса на комуникация като компонент в процеса на междуличностното общуване е, че хората обменят помежду си определена информация под формата на различни идеи, настроения, планове, установки, интереси и пр. по повод на съвместната им дейност и създадените помежду им взаимоотношения. Така те споделят и обогатяват личния си опит. Индивидът, който предава на своя партньор в процеса на междуличностното общуване някаква информация е прието да се нарича комуникатор (адресант), а този, който я приема и интерпретира – реципиент (адресат).
По-горе бе посочено, че при анализа на междуличностното общуване в понятието “комуникация” не трябва да се разбира само технологичния му смисъл като “обмен на информация”, “свързване”, “съобщение” или “установяване на връзка между различни елементи”. То не трябва да се разбира само като механично предаване и приемане на определена информация, въпреки че обмена на информация, е най-типично за него. Защото комуникативният акт предполага поне двама партньори, които се обединяват около обменяната помежду им информация и така изграждат информационно пространство в рамките, на което се извършват някакви промени и се формират определени взаимоотношения.
Н. Казаринова (2001, с.44), обобщавайки различните разбирания за междуличностната комуникация я определя като:
• Процес на преработка и предаване на информацията между партньорите в процеса на общуване;
• Ситуации, в които един човек извършва нещо за друг, а другия в отговор също извършва нещо;
• Взаимодействие, опосредствано от символи;
• Процес на преднамерен или случаен обмен на съобщения между двама или повече партньори;
• Взаимодействие между между неголям брой комуниикатори, които имат възможност да се виждат, чуват, докосват един друг и лесно да осъществяват обратна връзка помежду си.
Съдържателният анализ на тези схващания разкрива, че в процеса на междуличностното общуване като комуникация акцентите се поставят на: обменяната информация, на процеса на нейния обмен и интерпретация, на средствата използвани при обмена и на обратната връзка между участниците в този процес.
Обменът на информацията се извършва чрез определени знакови системи, най-важна от които е езикът. Една от основните му особености е неговата семиотичност (знаковост). Той е средство за съществуване, предаване и усвояване на натрупания социален опит. Определя се като знакова система поради това, че неговите единици стават факт за човешкото съзнание благодарение на различните видове усещания, са значими за междуличностното общуване не заради физическите си качества, а затова, че за хората, които го ползват имат някакъв смисъл.
Езиковият знак има два елемента – означаващ (поредица от звукове) и означаем (значението). Той замества някакъв обект от извънезиковата реалност и носи информация за него. Служи за съхраняване, предаване и получаване на информация за обозначаваните с него обекти. Знакът носи информация не сам за себе си, а за тези, които го използват. Главно чрез него хората осъществяват информационните процеси – кодиране, пренасяне и декодиране. Необходимото условие за обмен на информация е между тях да има еднакви или сходни кодиращи и декодиращи системи, система за пренасяне на знаците и усвоен опит за тяхната интерпретация. Понякога обменяните сигнали не могат да се тълкуват еднозначно и имат свои подтекст в зависимост от особеностите на конкретната ситуация на взаимодействие и на субектите, които участват в тях.
С изключение на звуковете всички останали единици на езика са знаци. Като такива те притежават различна степен на сложност. Най-елементарен знак е морфемата. Думата е по-сложен знак и служи като заместител на някакъв обект или признак на извънезиковата действителност. Изречението замества това отношение в реалния свят, при което се осъщестява приписването на признаци на обектите. Текстът е най-сложният езиков знак, защото с него се замества някакво цялостно събитие и съдържа останалите езикови единици, които са организирани чрез различни съчетания и комбинации в единна модалност.
В зависимост от отношението си към обозначавания обект знаците се делят на индекси, икони и символи. Индексите служат за оказване на предмета, като помежду им може да съществува причино-следствена връзка, но такава е възможно и да не съществува. Примери за индекси в езика са някои местоимения: лични (той, тя, то), показателни (това, онова, този, онзи), определителният член, местоименни наречия (тогава, сега, тук, там) и пр. Иконически са тези знаци, при които между знака и обекта съществуват отношения на сходство или аналогия. Такива знаци са фотосите, макетите, скиците, картините и др. Символите са условни, произволни, договорени знаци за обозначаване на определени обекти и свързани с тях признаци и отношения. Връзката между символа и обозначавания с него обект не произтича от особеностите на последния. В зависимост от произхода си знаците са естествени и изкуствени. Езиковите знаци са договорени, изкуствени и конвенционални. Естествените знаци изразяват определени признаци или симптоми: зачервяване, ускорено дишане, тремор, присвиване като сигнал за болка в областта на корема и пр.
Междуличностната комуникация е обмен на информация чрез определени знаци и символи, но във всекидневието се водят и твърде много на пръв поглед безсъдържателни и безсмислени диалози наричани фатически. Те представляват обичаен обмен на реплики, съдържанието, на които по асоциация са свързани помежду си – за времето, за общи познати, за модата, за куртурни или спортни мероприятия. Чрез тях по принцип не се обменя съществена или дори неизвестна информация. В тези разговори обаче по-важното е, че партньорите си дават комуникативен знак дали са готови в момента да установят съдържателен контакт и да намерят общ смисъл на диалога. Ако са готови те предават и приемат помежду си съществена информация и комуникацията се осъществява, а ако не установят помежду си взаиморазбирателство, те се разделят бързо и без да си причиняват неприятни преживявания. Например, липсата на отговор на поздрава при срещата между двама колеги, също е обмен на информация, въпреки че на практика не се е осъществил реален диалог. Следователно, специфичното в процеса на междуличностната комуникация е, че наред с обмена на информация се извършва и обмен на отношения между участващите в нея субекти. Важен елемент на комуникацията в междуличностното общуване е и обратната връзка между партньорите в този процес. Понякога тя се затруднява от т. нар комуникативни бариери. Тези бариери най-често възникват от различната интерпретация на ситуацията на междуличностно общуване, която се предизвиква от социални, субкултурни, професионални, образователни, полови, интелектуални и възрастови причини.
В зависимост от формата на осъществяване на комуникацията в процеса на междуличностното взаимодейсвие тя се дели на – речева и неречева. С познавателната си стойност предизвиква интерес сравнителнителния анализ, който прави на речевата и неречевата комуникация Н. Казаринова (2001, с.69).

Неречева комуникация
Обменят се съобщения за това, което става ” тук и сега “, в рамките на конкретна ситуация, между хора, които взаимодействат помежду си непосредствено.
Неречевите съобщения трудно могат да се разложат на отделни единици; тяхното ядро се изгражда от най – различни движения на тялото, лицето, гласа, пространствените премествания и т.н.
Неречевото поведение е спонтанно, непроизволните движения преобладават над произволните, неосъзнаваните над осъзнаваните.
Неречевия език хората по правило, успешно усвояват сами по пътя на наблюдението, копирането, подражаването. Речева комуникация
Обменят се съобщения, които могат да се осъществят и без участието на комуникатора (например във вид на преразказ или на написан текст ) и носят информация за липсващи предмети или явления.
Съставните елементи на речевото съобщение ( букми, думи, изречения, фрази ) ясно са отделени един от друг и тяхното съотношение се подчинява на определени правила.
Речевите изказвания в значителна степен са осъзнати, те лесно могат да бъдат анализирани, оценени, разбрани, проконтролирани.
Децата се учат да говорят специално, семейството и обществото отделят затова достатъчно много време и сили.
Всеки от езиците, които се използват в междуличностното общуване представлява определена система от знаци и символи (езиците на различните народи, диалектите и жаргоните в тях, различните шифри, езика на глухонемите, азбуката на Морз и др.). Най-честата реализация на езика обаче се извършва чрез речта. Последната не е нищо друго, освен използването му в процеса на комуникацията между отделните човешки индивиди. (В рамките на изключението има случаи, когато обект на общуване могат да бъдат въображаеми личности, животни или предмети от заобикалящата индивида предметна среда.) Защото речта е явление, което е типично само за тях. Оказва се също така, че тя е най-голям дразнител за хората. Известно е, че физическата болка е по-поносима в сравнение, с душевната болка предизвикана от “лоша” дума на близък човек. “Човешките думи са способни да разрушат това, което е изработила ” първата сигнална система”, – създадените от висшата нервна дейност условнорефлекторни връзки и дори вродените, наследствени безусловни рефлекси. Те като буря могат да проникнат в, струващите ни се, за надеждни физиологични функции на организма” (Б. Поршнев 1979, с.142-143). От написаното е ясно, че речевата комуникация е основен и присъщ само за хората начин за осъществяване на междуличностно общуване. В процеса на непосредствената речева комуникация обаче важна роля изпълнява обратната връзка между взаимодействащите си партньори. Значението на последната е толкова голямо и самостойно, че има статут на самостоятелен вид комуникация наречен неречева комуникация. Дори нещо повече, психолозите твърдят, че при противоречие между между отразяваната в съзнанието на хората речева и неречева информация по-обективна е информацията, която се възприема чрез зрителния анализатор. Защото хората чрез речта си изразяват своите мисли и чувства, но също така благодарение на нея те могат и лесно да ги прикриват, докато несловестните индикатори на човешката душевност се поддават по-трудно на самоконтрол и затова са по-надеждни при разкриването на особеностите на взаимодействащите си субекти. Когато, партньорите в процеса на междуличностното общуване, не се доверяват един на друг, анлизирайки неречевите средства за взаимодействие, те се опитват да си изяснят дали са искрени в своето поведение и в какво емоционално състояние се намират. Така неречевата комуникация се оказва важно допълнение на речевата комуникация и двете заедно изграждат процеса на междуличностното общуване.
Анализът на структурата на речевата комуникация на психологическо и социалнопсихологическо ниво включва следните компоненти:
• Комуникативна нагласа, готовност или намерение. Изразява се, чрез необходимостта, стремежа или желанието на индивидите да осъществят комуникативния акт. От психологическа гледна във всеки комуникационен акт е по-важно не как се говори (форма) и какво се говори (значение), а защо и с каква цел се говори т.е. по-важен е личностния смисъл и мотива на разговора.
• Замисъл на комуникативния контакт. Това е първоначалната идея, която има комуникатора, за да осъществи връзката с реципиента. Информацията, която иска да му предаде или да получи, както и начина за осъществяването на този процес. В зависимост от времето предвидено за неговата реализация замисъла на комуникативния контакт може да бъде краткосрочен, спонтанен и дългосрочен, след обстоен анализ за неговата реализация. В зависимост от неговите цели той може да бъде познавателен (получаване или предаване на информация), емоционален (изясняване на взаимоотношения) и поведенчески (подбуждане или въздържане от действия).
• Възприемане и разбиране на съобщението. Състои се главно в отразяването, декодирането и интерпретацията на получаваната и предаваната информация. Зависи от степента на индивидуалните прилики и разлики на познавателния опит между взаимодействащите си партньори и обстоятелствата, в които се извършва това взаимодействие.
• Статусно-ролевите особености на участниците в комуникативния акт. Определят се от възрастта, пола, професията, културата, образованието и заеманото от тях положение в обществото. Обуславят очакванията и комуникативната им ориентация. Понякога те са определящ фактор за речевото поведение. Например: продавач-купувач, учител-ученик, консултант-клиент и пр. Проявяват се най-силно в обръщенията им един към друг.
• Стиловите подходи и характеристики на партньорите. Проявяват се в използваните стратегии и тактики в процеса на междуличностната комуникация. Те могат да бъдат: в зависимост от отношението към партньорите – “на равнопоставеност”, “на доминантност” и “на подчиненост”; в зависимост от личната активност – “прояви на заинтересованост” и “прояви на незаинтересованост” от разговора; “прояви на конкурентност” и “прояви на сътрудничество”, “прояви на лаконичност” и “прояви на обстоятелственост”; в зависимост от самооценката на личността – “прояви на увереност”, “прояви на неувереност” и “прояви на самоувереност”; в зависимост от тона на общуването – “приятелски”, “официален”, “снизходителен”, “ироничен” и т. н.
Най-често речевата комуникация в процеса на междуличностното, неофициално общуване се реализира под формата на разговор и беседа. Участниците в тях обикновено са няколко добре познати лица, които се намират близо един до друг. Правилата на техните взаимодействия са почти без ограничения и се определят интуитивно от самите тях в зависимост от създадените помежду им отношения. Обсъжданите теми могат неочаквано да бъдат променяни, а изказванията на говорещите прекъсвани неочаквано без да се спазва определен затова ред. Партньорите не се стремят задължително да стигнат до едно и също мнение. Те не налагат “цензора” в изказванията си и не спазват строго граматически правила при своя изказ. Речта им е ситуативна, накъсана и се придружава от много неречеви сигнали. Те са искренни и главната им цел е да обменят мнения и да разкрият своите чувства. Особеностите на всекидневната речева комуникация в междуличностното общуване са: емоционалност, непосредственост, емпатийност, деликатност, доминиране на личните мнения, активност, диалогичност, рефлексивност, персоналност на обръщенията, неподготвеност за речевия акт, импровизация, ситуативност, наличие на речеви грешки и паузи и др.
Речевият акт като елементарна единица на речевото общуване свързана с установяването на психичен контакт между участниците в него в зависимост от конкретната ситуация е волеви акт. Като такъв преминава през характерните за волята етапи – мотивационен (борба на мотивите), ориентационен (набелязване на план за действие) и изпълнителен.

0

Психологическа характеристика на неречевите индикатори, разкриващи особеностите на общуването и участващите в него субекти – мимика, жестове, телосложение и поза.

Речевата комуникация е основен и присъщ само за хората начин за осъществяване на междуличностно общуване. В процеса на непосредствената речева комуникация обаче важна роля изпълнява обратната връзка между взаимодействащите си партньори. Значението на последната е толкова голямо и самостойно, че има статут на самостоятелен вид комуникация наречен неречева комуникация. Дори нещо повече, психолозите твърдят, че при противоречие между между отразяваната в съзнанието на хората речева и неречева информация по-обективна е информацията, която се възприема чрез зрителния анализатор. Защото хората чрез речта си изразяват своите мисли и чувства, но също така благодарение на нея те могат и лесно да ги прикриват, докато несловестните индикатори на човешката душевност се поддават по-трудно на самоконтрол и затова са по-надеждни при разкриването на особеностите на взаимодействащите си субекти. Когато, партньорите в процеса на междуличностното общуване, не се доверяват един на друг, анлизирайки неречевите средства за взаимодействие, те се опитват да си изяснят дали са искрени в своето поведение и в какво емоционално състояние се намират. Така неречевата комуникация се оказва важно допълнение на речевата комуникация и двете заедно изграждат процеса на междуличностното общуване.
С най-голяма популярност се ползва класфикацията на неречевите средства за обмен на информация в зависимост от сензорните канали за нейното възприемане.

Тя съдържа следните системи: оптична, акустична, кинестетична и олфакторна. По-голямо е значението на първите две системи и в зависимост от тяхното доминиране, комуникацията в процеса на междуличностното общуване се дели на речева и неречева. Всеки от неречевите индикатори, включени в тези системи и разкриващи психичното състояние и взаимоотношенията между партньорите в процеса на междуличностното общуване се отличава със собствени традиции на изследване. Например, физиогномиката към която се проявява голям интерес в последните десетилетия се развива още в Древен Китай три хилядолетия преди новата ера. Подчертан интерес към нея проявяват Хипократ, Аристотел и Ч. Ломброзо, но тя е игнорирана от много университетски преподаватели като псевдонаучен подход за изучаване на човешката психика.

 
Оптична система.

Психичният контакт при използването на оптичната система се осъществява с помощта на зрителното възприятие. Благодарение на него се получава информация чрез тълкуването на особеностите на: мимиката, погледа, жестовете, походката, позата, облеклото, културните аксесоари, особености на формата на тялото и лицето и др.

 
Акустична система.

Тя се реализира чрез слуховото възприятие, което отразява: паралингвистичната система, която е свързана с вокализацията на гласа (тоналност, тембър, сила) и екстралингвическата система, която се проявява с паузите в речта, с нейния темп, смеха, плача, стоновете, въздишките, покашлянията и др. особености, които я съпровождат.

 
Кинестетична система.

В нея се включват: докосванията, ръкостисканията, целувките, потупванията, погалванията и др. Информационната ценност им се изразява относно такива параметри като: приятност, сила, натиск, нежност, болка и др.

 
Олфакторна система.

Тя участва в комуникативния процес чрез мириса и вкуса на тялото, мириса на употребяваната козметика и пр. Има хора със силно развито обоняние, които усещат миризмата на партньорите си в процеса на общуване на разстояние до няколко метра. В зависимост от тяхната преценка за нейното въздействие, разговора може да продължи или да бъде преустановен.
Специално място всред неречевите средства за комуникация заемат пространствените компоненти в процеса на общуване. Те се обозначават с термина “проксемика” (от латинската дума “проксима”, която означава близост) или с названието пространствена психология. Тези понятия са въведени от Е. Хол за обозначаване на закономерностите на пространствената организация и влиянието на дистанцията между партньорите в процеса на междуличностното общуване. Той смята, че съществуват четири типа разстояние между хората, когато те установяват помежду се психичен контакт. Всяка от четирите дистанции предполага определени взаимоотношения между участниците в него.
Интимната дистанция обхваща диапазона от непосредствения, пряк контакт от 15 см. до 40-45 см. От всички зони на отстояване тази е най-значима за личността и тя я защитава като своя собственост. Взаимоотношенията между хората, които общуват помежду си от такова разстояние са обикновено много близки, а понякога и интимни. Партньорите, които си взаимодействат от тази дистанция освен със зрителната модалност се усещат и с останалите модалности. Понякога общуването от такова разстояние може и да не бъде с позитивна нагласа на партньорите един към друг, а тъкмо обратното. Например, разменените гневни реплики между пътниците в претъпкания обществен транспорт или грубостите, които си казват биещите се на улицата пияници. Личната дистанция (от 40-45 см. до 120 см.) е оптимална за воденето на всякакъв вид разговор или беседа. В този случай непосредствения физически контакт е възможен, но не е задължителен. Взаимоотношенията между партньорите при взаимодействието на тази дистанция могат да бъдат най – разнообразни. От прояви само на интерес и любопитство до приятелско съчувствие и съпреживяване на голяма мъка.
Социалната дистанция включва разстоянието от 120 до 260 см.Тази дистанция е най-подходяща обикновено за формални и делови контакти.
Публична е дистанцията на събрания, митинги, лекции и др. официални прояви, на които се говори пред много хора. На тях оратора се намира на по-голяма дистанция от аудиторията (повече от 3,6 м.).